Само още няколко часа и отново ще се впусна в безкрайно пътуване с десетки непознати, начумерени и неприветливи физиономии, седящи на сивите, сякаш 100-годишни седалки, в огромната метална кутия на колелца, наречена влак. Как бих искала да остана завинаги на слънчевата земя, при шума от разбиващите се вълни и полъхващия морски бриз. Любовта в сърцето ми, очите ми. гледащи към него, а устните му, целуващи поруменялото ми лице. Трябва да сме луди да се връщаме в задушаващата сивота на крайречния град, където старите сгради са заобиколени от едни и същи скучаещи хора, а безделните птици търсят кого да клъвнат по повехтялата обувка. Кафенетата попупълни, чашите по масите - полупразни. Витаещи заблудени души, търсещи уединение във всяко запустяло кътче на призрачния град.

   Лято е още, а тягосната жега безмилостно потиска забавлението и радостта през деня. Вечер прохладния въздух поражда пробягващи тръпки по кожата ми. Отива си лятото, всички птици отлитат на юг, а многокраките насекоми се крият в земята, наплашени от студения полъх на есента. Сивотата и жълтите листа бавно поглъщат целия град в приготовления за следващия сезон - лютата зима.